Под игото (Резюме)

Част първа xI. Гост Чорбаджи Марко вечеря със семейството си на двора в прохладна майска вечер. На трапезата са стопанинът, неговата майка (баба Иваница), жена му и многобройната му челяд. Чорбаджията, както обикновено, насърчава децата да се хранят или им прави забележки, като по този начин ги възпитава. Той е посвоему строг и отговорен родител, който държи на учението, добрите нрави и честността. Не-случайно, макар и необразован, Марко е училищен настоятел в Бяла черква и приема това като голяма чест. След вечеря децата се събират около баща си. Чорбаджията прави забележка на майка си, която плаши малките с турците; интересува се как е болният Асен; кара Васил да разкаже нещо от наученото в училище за Русия. Неочаквано се чува шум от падане на керемиди от оградата и в двора настъпва суматоха. Марко взема отнякъде два пищова и отива да види какво става. В обора той открива непознат човек и след като го разпитва, разбира, че е синът на негов стар приятел - дядо Манол от Видин. Младият мъж - Иван Кралича, идва от Диарбекир. Като изяснява това, чорбаджията отива да успокои семейството си. Казва им, че страхът им е напразен; не споделя с тях, че имат таен гост. В този момент започва да се хлопа на външната врата. На Марко му става ясно, че е онбашията, и тръгва направо към обора, за да скрие Иван на друго място. Но Кралича го няма. Това поражда тревога у чорбаджията.

xII. Бурята Кралича с бързи крачки се отдалечава от дома на чорбаджи Марко. В тишината на нощта той събужда едно куче и лаят привлича вниманието на стражата. Гонят го, стрелят по него, но успява да се измъкне. Само връхната му дреха остава в ръцете на един от преследвачите. Кралича се озовава извън града. Там го застига силна буря. Намира подслон в една празна воденица. Принуден е да се скрие, когато се връщат воденичарят и дъщеря му. Не след дълго вратата се разтриса от удари и се чува лай на хрътка. За зла участ във воденицата идват Емексиз Пехливан - добре познат на всички в околността със злодеянията си, и още един въоръжен турчин - негов другар. Воденичарят не е в състояние нито с молби, нито със сила сам да предотврати заплахата, която грози дъщеря му Марийка. Кралича не може да остане безучастен. Напада и убива с брадва Емексиз Пехливан, а след това, с помощта на воденичаря, успява да се справи и с другия насилник - наръгва го със собствения му нож. Бащата на Марийка (дядо Стоян) не намира думи да изрази благодарността си. Двамата мъже заравят труповете в една яма, убиват хрътката и я хвърлят във воденичния улей. После заедно с момичето тръгват към близкия манастир, да пренощуват при дякон Викентий. В мрака не забелязват, че някой е станал свидетел на случилото се.

III. Манастирът Дядо Стоян, Иван Кралича и Марийка влизат тайно в манастира и намират дякон Викентий. Воденичарят разказва накратко за случилото се. Свещеникът завежда непознатия мъж до една килия, в която да пренощува. Кралича му благодари и разкрива пред него името си и откъде идва. Викентий е истински въодушевен и споделя своите патриотични идеи. Той уверява госта си, че в манастира е в безопасност, и му пожелава лека нощ. Когато остава сам, Иван Кралича дълго време не успява да заспи. По-късно чува стъпки и пеене навън. Вижда странна фигура, излиза и се среща с Мунчо - безобиден слабоумен човек, който живее в манастира и всъщност е тайнственият свидетел на случилото се по-рано във воденицата.

xIV. Пак у Маркови След бягството на Кралича от дома на чорбаджи Марко, стопанинът бързо успокоява и отпраща онбашията. В този момент у Маркови идват съседът му Иванчо Йотата и доктор Соколов. Те са въведени в стаята за гости, богато украсена и подредена, приличаща на музей и на галерия заради старите предмети в нея и литографическите картини по стените. Доктор Соколов е млад човек с буен характер. Знае добре турски език и нравите на турците, другарува с онбашията, а вечер стреля през комина, за да създава смут. Отглежда мечка на име Клеопатра. Участва във всички младежки увеселения и комитетски съзаклятия. Няма медицинско образование, но го наричат доктор и има доста пациенти, при чието лечение рядко прибягва до лекарства. Той е дошъл у Маркови като лекар на семейството, за да види как е Асенчо. Тримата мъже разговарят за случилото се по-рано вечерта. Става ясно, че Иванчо (изплашен, макар да не си признава) е съобщил в конака за суматохата у съседите. А Соколов е срещнал Кралича, упътил го е къде е домът на чорбаджията и му е дал връхната си дреха. Марко отрича у тях да е идвал някой и подхваща разговор за Херцеговското въстание. Докторът прави сравнение между херцеговците и българите, разпалено говори за неправдите и страданията. В това време влиза баба Иваница и казва, че са се чули изстрели от пушки. Марко се притеснява за Кралича. Гостите си тръгват - Соколов през външната врата, а Иванчо през комшулука1.

V. Продължение на нощта Доктор Соколов се прибира. В килерчето, в което преди три години е нощувал покойният вече Левски, се крие Клеопатра. Младият мъж играе с мечето, говори му и пее. Идва онбашията Шериф ага и отвежда Соколов в конака. Там са беят, Кириак Стефчов и Нечо Пиронков, аазата2. Оказва се, че у тях са връхната дреха, която Соколов е дал на непознатия, и бунтовнически книжа, намерени в джоба й. Докторът обяснява, че е съжалил един сиромах, дал му е дрехата си и вероятно книжата са негови. Не успява да убеди разпитващите го, че не е стрелял по заптие, защото не казва къде е бил по това време. Оставят го да нощува в затвора.

xVI. Писмото След неспокойната нощ Марко Иванов е първият посетител в Ганковото кафене. Той научава от кафеджията, че Соколов е задържан и какви са причините за това. Чорбаджията е озадачен. Когато идва онбашията, Марко споделя увереността си, че докторът е невинен. Разбира, че Соколов вече е отведен от Бяла черква и че след малко онбашията също тръгва към К. с бунтовните книжа и писмо от бея. Чорбаджията действа бързо, решително и успява да подмени писмото. xVII. Геройство В двора на манастира са старият дядо Йеротей, дякон Викентий, отец Гедеон и Мунчо - всеки отдаден на своите мисли и занимания. Игумен Натанаил се връща от града и донася вестта за задържането на Соколов.

1 комшулук - вратичка между съседски дворове 2 ааза - член на съвет, управник Викентий отива веднага в килията при Кралича и му казва какво се е случило. Иван се чувства длъжен да се предаде, за да помогне на доктора. Игуменът ги изненадва, докато разговарят. След като разбира кой е гостът в манастира, той го прегръща и целува като свой син.

xVIII. У чорбаджи Юрдана Чорбаджи Юрдан е заможен възрастен човек, коравосърдечен, със стари разбирания, много близък с турците и необичан от българите. Обядът в дома му преминава весело и шумно - има гости по случай отвратки3. Там са: кака Гинка - дъщеря на чорбаджи Юрдан, много приказлива и дръзка; госпожа Хаджи4 Ровоама - сестра на чорбаджи Юрдан, калугерка, злъчна, със слабост към сплетните5; Хаджи Смион - зет на чорбаджи Юрдан; Хаджи Павли - сват на чорбаджи Юрдан; Михалаки Алафрангата - със самочувствието на модерен и учен човек, какъвто е бил преди тридесет години; Дамянчо Григорът - заможен търговец и родолюбив българин, с богата фантазия; мъжът на кака Гинка, Генко Гинкин - слабохарактерен и мълчалив пред жена си; Кириак Стефчов - чорбаджийски син, който стои далеч от родолюбивите идеи и е харесван от турците, горделив, злобен и завистлив, според мълвата - бъдещ зет на чорбаджи Юрдан (бъдещ съпруг на дъщеря му Лалка); Нечо Пиронков и други. След обяда, по време на кафето, се водят шумни разговори на различни теми. Стефчов обяснява за бунтовническите книги, открити в дрехата на доктор Соколов, и се чуват остри изказвания срещу размирниците. Кириак категорично заявява, че за такива като доктора трябва да има смъртна присъда или доживотно заточение. Това силно смущава Лалка, която не е безразлична към Соколов. Докато стои до прозореца, за да се успокои, тя вижда, че докторът се връща. Развълнувана съобщава новината на гостите и това предизвиква противоречиви коментари - едни роптаят (Стефчов), а други се радват (кака Гинка, Хаджи Смион).

3 отвратки - част от сватбен обред; посещение на младоженците у родителите на булката след сватбата 4 Забележка: В резюмето правописът на приложението хаджи пред имената на герои съответства на правописа в творбата на Вазов; според актуалната правописна норма приложението следва да се пише с малка начална буква (хаджи Ровоама, хаджи Смион и пр.) и тази норма трябва да се спазва в интерпретативни съчинения и други продуктивни текстове. 5 сплетня - клюка, интрига IX. Разяснения Соколов отива у чорбаджи Марко, за да разкаже за преживяванията си. Той споделя как, дори за негово учудване, „бунтовническите" книжа се оказват съвсем безобидни - вестник, списвай в Цариград, и „Практически лечебник от доктора Ивана Богорова", а в писмото беят пише, че не го смята виновен за раняването на заптието. Кадията6 му се извинява и го освобождават. Чорбаджи Марко се успокоява. Но историята на доктора има продължение. На връщане от К. той среща дякон Викентий и човека, на когото е дал дрехата си. Свещеникът му представя Бойчо Огнянов, който е тръгнал да го избави, защото се чувства виновен за задържането му. Марко отново е развълнуван - този път изпитва гордост от постъпката на сина на дядо Манол. А Соколов не престава да се чуди как и кой е подменил документите. Чорбаджията му разкрива, че самият той е сторил това, и споделя с доктора какво знае за мъжа, представил се като Бойчо Огнянов.

Х. Женският метох Женският метох7 в Бяла черква е шумно място, обитавано от 60-70 калугерки. В него не само се знаят, но и се раждат голяма част от новините и тайните в града. Особено активна в това отношение е Хаджи Ровоама. Напоследък тя е недоволна заради освобождаването на Соколов. Намира свое обяснение за загадъчното мълчание на доктора къде е бил през нощта. Според Хаджи Ровоама той е бил при жената на бея. Тази мълва бързо се разнася из Бяла черква. След това обект на вниманието на калугерките става Иван Кралича. Появяват се много и разнообразни версии за него и за пребиваването му в града. Говори се, че е търговец, учител, кандидат-жених, руски княз, а според Хаджи Ровоама той е турски шпионин. Сестрата на чорбаджи Юрдан бързо разпространява това мнение, подразнена, че новопристигналият в Бяла черква не е проявил уважение към нея и не я е посетил. След църковната служба в неделя той отново не я зачита и отива при госпожа Христина, известна сред калугерките с родолюбивите си идеи и връзките си с хора, близки до комитетските дела.

6 кадия - духовно лице при мюсюлманите, което изпълнява служба на светски съдия 7 метох - клон от манастир, манастирски имот със сгради в населено място xXI. Радини вълнения Рада, малка останала сираче, е храненица8 на Хаджи Ровоама и затова я наричат Рада Госпожина. Тя е красива, скромна и добродушна девойка. Послушница9 е в метоха и учителка в местното девическо училище. В деня на годишния изпит Рада, силно притеснена, дава последни наставления на ученичките си, докато гостите (важни личности и родители) заемат местата си в класната стая. Изпитът започва и върви добре до момента, в който се намесва Кириак Стефчов. Той изпитва по българска история, държи се високомерно, притеснява децата и те не успяват да отговарят на въпросите му. Рада е много смутена, а в класната стая напрежението силно нараства. Тогава думата взема Бойчо Огнянов. Той съумява да успокои присъстващите и да предразположи момичетата, които отговарят безпогрешно на въпросите му. Напрежението отново се покачва, когато Събка се обърква и говори за освобождение от турско вместо от гръцко робство. Но духовете бързо се успокояват и изпитът приключва. Рада благодари на Огнянов за подкрепата, която е оказал на нея и на ученичките й.

XII. Бойчо Огнянов Кралича става известен в Бяла черква с името, с което Викентий го представя на Соколов - Бойчо Огнянов. Подкрепян от новите си приятели - дякона, доктора и игумена, той решава да остане в града и там да работи за освобождението. Бързо е приет от будните граждани. Започва да преподава в девическото училище, сближава се с Рада и между тях се заражда силна любов. В искрена изповед пред младата жена Кралича разкрива своята същност, разказва й за миналото си (за осемгодишното заточение в Диарбекир и за убийството на двамата турци) и споделя плановете си за бъдещето (да участва в организирането на въстание). Тези признания засилват любовта и близостта между двамата.

XIII. Брошурата Соколов донася в училището брошура с революционни призиви, написана изключително патетично и не особено умело. Докторът, Рада и Бойчо я четат и изпитват истинско въодушевление.

8 храненица - чуждо дете, момиче, взето и отгледано като свое 9 послушница - жена, която прислужва в манастир и се готви за калугерка Междувременно идва любовно писмо от Мердевенджиев (псалт10 и учител) за Рада. Соколов се прибира и пише отговор на това писмо от името на младата жена. Така той уговаря среща, на която завежда Клеопатра.

xXIV. Силистра-йолу Силистра-йолу е красива местност в близост до Бяла черква. Тя е предпочитано място за веселби и често е огласявана от песни, задевки и пламенни речи. Там отново са се събрали голяма група мъже от Бяла черква, съмишленици с патриотични възгледи. Вдигат се тостове за силата на българите и за българската свобода. Кандов (студент в Русия, увлечен от идеите на утопичния социализъм) и Бойчо Огнянов провеждат разговор, в който противопоставят разбиранията си за същността на свободата и за целите на борбата. Когато веселбата приключва и шумната група тръгва към града, Огнянов незабележимо за останалите се отделя, защото е получил тайнствено съобщение.

XV. Неочаквана среща Полученото съобщение отвежда Огнянов в новата воденица на дядо Стоян. Оказва се, че там е потърсил и намерил убежище стар негов другар от хайдушката чета - Муратлийски. Двамата мъже намират усамотено място в околността и разговарят дълго през нощта. Всеки от тях споделя преживяванията си. Бойчо разказва за бягството от Диарбекир и за дългия път до Бяла черква, а Муратлийски - за живота си във Влашко, за завръщането в България, за участието си в неуспешен бунт в Стара Загора и как преследванията и гладът са го довели до воденицата на дядо Стоян.

XVI. Гробът говори На път към Бяла черква Огнянов се среща при манастира с игумен Натанаил. Разказва му за новодошлия, когото ще представят като Ярослав Бързобегунек - австрийски чех и фотограф. Двамата решават да пострелят и отиват при старата воденица на дядо Стоян. Не знаят, че тайно са наблюдавани от Мунчо, който изпитва странна привързаност и страхопочитание към Огнянов, след като става свидетел на убийството на Емексиз Пехливан, и изразява тези чувства посвоему. Докато игуменът и Бойчо разговарят, към тях

10 псалт - певец в черквата се присъединява тръгналият на лов онбашия. Шериф ага се раздразва, когато свещеникът се оказва по-умел стрелец от него, и силно се озадачава от появата на хрътката на изчезналия Емексиз Пехливан и от враждебното отношение на кучето към Огнянов. Тръгва си, без да разкрие чувствата и мислите си. Останали сами, Бойчо и дядо Натанаил споделят смущението си от появата на хрътката и установяват, че мястото, където са погребани двамата убити турци, е затрупано с камъни. Отдават го на някаква случайност. Никой не подозира, че това е дело на Мунчо. Игуменът и Огнянов си тръгват, като на раздяла се шегуват с ролята на граф, която Бойчо ще изпълнява в предстоящото представление.

XVII. Представлението В мъжкото училище предстои представление на драмата „Многострадална Геновева". Вълнуват се и актьорите, и публиката. Декорите се подготвят с подръчни средства и с предмети, взети от домовете на граждани. Използват се стари костюми, изработени преди години за друга постановка - „Райна княгиня". По време на представлението зрителите коментират и съпреживяват случващото се на сцената, наставляват изпълнителите и дори се опитват да направляват развитието на действието. Накрая, след първите два стиха на финалната песен, от сцената зазвучава: „Пламни, пламни ти в нас, любов гореща...". Стефчов вече е напуснал залата, а Дамянчо Григора умело заблуждава с превода си бея. Песента е подета от Каблешков, който с тази цел се е качил при актьорите. Огнянов се надява, че от смелата постъпка няма да има последици. Но на другия ден го викат в конака, за да го разпитат истина ли е това, което твърди Стефчов. Огнянов успява да заблуди бея, но онбашията го изпраща със зловещ поглед.

XVIII. В Ганковото кафене В Танковото кафене, където се водят важни разговори и спорове по всички въпроси, които вълнуват хората от Бяла черква, темата за представлението бързо е изместена от неизчерпаемите политически теми. Мичо Бейзадето, русофил и вещ в политиката, пламенно отстоява тезата си, че Турция скоро ще бъде победена. Чорбаджи Марко е по-умерен, вижда безумие в поведението и действията на запалените по идеята за бунт и смята, че съдбовните промени настъпват по божия воля. Събралите се в кафенето шумно отстояват различните си мнения. Споровете спират при влизането на Кириак Стефчов. XIX. Отзиви В Ганковото кафене в присъствието на Стефчов се подновяват разговорите за представлението. Мнозина вече наричат Бойчо „Графа" заради ролята му. Ехидното отношение на Кириак предизвиква остри реакции от страна на повечето посетители. Враждата между Стефчов и Огнянов е явна. За щастие Кириак не забелязва отношението на Мунчо към Бойчо и движенията, които лудият прави, наподобявайки прерязване на гърло. Но Стефчов има нови основания да търси нещо тайнствено и нередно около Огнянов. Случайно той е срещнал мъж от Лозенград (според твърденията Бойчо е оттам) и е научил, че в града няма човек с такова име.

XX. Безпокойства Огнянов и Соколов излизат от кафенето и вървейки, обсъждат доколко голяма заплаха за Бойчо е Стефчов. Споделят и недоумението си, породено от поведението на Мунчо. А предстоящият годеж на Кириак Стефчов с Лалка е повод да говорят за чувствата и терзанията си. Соколов, за разлика от своя другар, не е така сигурен в любовта си към дъщерята на чорбаджи Юрдан, но у него се заражда желание да направи всичко възможно, за да попречи на годежа. Когато двамата се разделят, Огнянов отива в училището. Там намира само Мердевенджиев, зачетен в турска книга. Случайно Бойчо вижда в оставения на масата вестник „Дунав" съобщение за бягството от Диарбекир на Иван Кралича и за издирването му. Под предлог, че иска да прегледа вестника, го взема със себе си - това е единственият брой, който се получава в Бяла черква.

XXI. Козните Кириак Стефчов отива при Хаджи Ровоама. Той е твърдо решен да се разправи със своя неприятел. Затова си е уговорил среща в метоха с Мердевенджиев, когото използва за осъществяването на плана си. Мердевенджиев иска да заеме длъжността на Бойчо в училището и по тази причина участва в устройването на капана с вестника. Той с гордост съобщава, че Огнянов се е хванал. Стефчов не разкрива изцяло действията си пред Хаджи Ровоама. Разговаря с нея за предстоящия годеж. Като излиза от метоха, се отправя към конака. По пътя среща Михалаки Алафрангата и му казва за разкритията за Огнянов, направени уж от Мердевенджиев. XXII. На гости у поп Ставри На път за дома на поп Ставри Соколов и Огнянов виждат тайнствена сянка, опитват се да разберат кой се спотайва в мрака, но човекът успява да избяга от тях. Двамата се присъединяват към гостите у свещеника. Слепият Колчо свири на флейта и всички са в приповдигнато настроение, шегуват се. Само докторът е угрижен. Дочута отвън закачлива песен насочва разговора към съседското момиче Милка и историята за нейното не съвсем благопристойно поведение. Попът смята, че баща й възможно най-скоро трябва да я ожени за Рачко Лилов. Кандов заявява, че това ще бъде потъпкване на нейната свобода, и развива либералните си идеи и тезата си за еманципацията. Останалите не споделят разбиранията му. Споровете са прекъснати от врявата, идваща от Милкини. Всички излизат, за да разберат какво се е случило.

XXIII. Друг се хваща в клопка Милка Тодорчина е затворена заедно със своя нощен гост в стаята си. В двора са се събрали много хора. Всеки изразява мнение. Повечето смятат, че прегрешилите трябва да бъдат венчани. Когато отварят вратата, се оказва, че мъжът вътре не е Рачко, а Кириак Стефчов. Суматохата нараства. Зараждат се спорове как трябва да се постъпи с чорбаджийския син. Кириак Стефчов се оказва в тази ситуация, защото е решил преди годежа си да вземе свои писма, останали у Милка. През нощта на път към конака той е видял Соколов и Огнянов и се е скрил, за да не го познаят. След това се е разколебал и не е изпълнил намеренията си да съобщи какво е научил за Бойчо. После отива при младата жена. Напускайки опозорен дома й, той е убеден, че е предаден от доктора и неговия другар.

XXIV. Две провидения Мунчо успява посвоему да предупреди игумен Натанаил, че убийството на двамата турци при воденицата е разкрито и Огнянов е в сериозна опасност. Свещеникът стига до града с бърза езда, не намира Бойчо, но открива Соколов и го предупреждава. Докторът отива в девическото училище при Рада и от нея разбира, че Огнянов е в черквата. Не може да отиде да го предупреди лично, защото издирват и него. Вижда, че на входовете на храма вече застават заптиета. Моли минаващия под прозореца Фратю да извести Бойчо, но бързо му става ясно, че молбата му няма да бъде изпълнена. За щастие в училището идва слепият Колчо, който, щом научава каква опасност грози Огнянов, веднага тръгва към църквата. Причина за разкритията е Стефчов. Отведен в конака от дома на Милка, той запознава бея с всичко, което е разбрал за Бойчо. Междувременно той е свързал изчезването на Емексиз Пехливан и случката с хрътката, на която е станал свидетел онбашията.

XXV. Мисията става мъчна В църквата има много хора и придвижването сред тях е трудно, особено за слепия Колчо. А пратеникът на Соколов трябва да бърза, защото службата почти свършва. Освен това знае, че онбашията вече е изпратил едно момче да извика Огнянов, за да стане задържането по-лесно. Слепецът решава да си послужи с хитрост. Развиква се, че умира. Така принуждава тълпата да му направи път и стига до Бойчо. Предава съобщението, което носи, и издирваният бързо изчезва някъде. Всички са напуснали църквата, а Огнянов не е задържан. Заптиетата са объркани. Затварят вратите на храма и започват да го търсят вътре, на всяко възможно място. Поп Никодим установява, че са изчезнали кожухът, калимавката" и сините му очила. Става ясно, че Бойчо е излязъл, преоблечен като свещеник. Донасят вест, че Огнянов е отишъл в женския метох. Всички тръгват натам.

XXVI. Едно неприятно посещение Заптиетата, под ръководството на Шериф ага, пристъпват към претърсване на метоха и създават голяма суматоха. Задържат всички попове, мъже с очила и дори хора с имена, които им се струват близки до името на издирвания. След първоначалното стъписване калугерките започват да протестират срещу претърсването, а Хаджи Ровоама прогонва онбашията и хората му от килията си. Рада наблюдава случващото се, плаче и с ужас очаква всеки момент да открият любимия й. Но Колчо отива при нея и я успокоява, защото той е пуснал слуха, че Огнянов се крие в метоха, и то по заръка на самия издирван. Младата жена е завладяна от неописуема радост. Отива при Хаджи Ровоама, но покровителката й я изгонва, като заявява, че не иска да я вижда повече. Това като че ли внася още по-голямо спокойствие в душата на Рада. Тя настига Колчо и искрено му благодари. Издирването завършва безславно.

11 калимавка — черна цилиндрична шапка на православен свещеник или калугер XXVII. Скитник Огнянов успява незабелязан да напусне града. Скрива в един храст калимавката и кожуха и продължава да върви през полето и лозята. Спира да си почине и размишлява за злощастните събития, които сигурно ще попречат на делото, ще засегнат другарите му и Рада. Колебае се накъде да поеме. Решава, че е най-безопасно и разумно да изчака нощта в близките габърови гори в подножието на Стара планина. Там обаче го откриват две ловджийски хрътки. Той побягва, улучен е в крака от преследващите го ловци, но успява да се измъкне. Спотайва се в един гъсталак, където превързва крака си. Когато се стъмнява, потегля. Минава през едно турско село, прегазва река Стрема и поема към Средна гора, към село Овчери, където има познати съмишленици. Заблуждава се в мрака и попада на трима въглищари. Познава единия от тях и им се обажда. Мъжете се погрижват раненият Огнянов да се стопли и нахрани. Сутринта Огнянов е отведен на кон в село Веригово, в дома на чичо Марин.

XXVIII. Във Веригово Чичо Марин и жена му се грижат всеотдайно за Огнянов и състоянието му бързо се подобрява. Посещават го само някои от най-сигурните хора в селото, но цяло Веригово знае тайната, възхищава се от героизма на даскала и полага усилия нищо да не му липсва. Утеха в душата на Бойчо внасят разговорите с мъдрия старец дядо Мина. С него той споделя душевните си терзания, свързани с най-близките му хора, с Рада. Най-после чичо Марин отива в Бяла черква и донася новини - Соколов е задържан; дякон Викентий се е скрил; дядо Стоян е издъхнал в затвора; Рада е освободена от учителската длъжност и живее у чорбаджи Марко. Огнянов е непоколебим в решението си да се върне веднага в града.

XXIX. Една безпокойна почивка Огнянов потегля за Бяла черква, преоблечен като турчин, на кон. Въпреки снега и трудното придвижване, той избира обиколен маршрут, който смята за по-безопасен. Спира да почине в хана в първото турско село. Попада в кафене, пълно с турци, които в един момент подхващат оживен разговор за убийството на Емексиз Пехливан и за неуловимостта на убиеца му. Става ясно, че преследвачите са попаднали на следа и група заптиета са тръгнали към Веригово. Бойчо успява да запази самообладание и в първия удобен момент напуска кафенето. По-късно спира в Канарския хан.

XXX. Любезен познайник В Канарския хан Огнянов е разпознат от ханджията - Рачко Пръдлето от Бяла черква. Любезността на домакина, някои противоречия в думите му и настояването Бойчо да остане да нощува, докато той отиде до близко село, пораждат съмнения. Затова Огнянов бързо напуска хана, а преди да потегли, връзва Рачко за един стълб.

XXXI. Тлака в Алтъново Огнянов отива в село Алтъново, у бай Цанко. В дома има тлака12 и гостът е въведен в малка тъмна стаичка, откъдето незабелязан може да наблюдава присъстващите. Бойчо е силно впечатлен от запазените традиции и простодушните взаимоотношения, от песните и задевките. След като изпяват една хайдушка песен, някои от младежите подхващат разговор за предстоящото въстание. Те изразяват и възхищението си от геройството на Огнянов. Вдигат тост за негово здраве, а стопанката подхвърля, че на сутринта ще се появи самият Огнянов. Отвън се чува шумотевица. Иван Боримечката - едър и силен момък, е грабнал и отвел в дома си Стайка, момата, която харесва. Гостите си тръгват развеселени.

XXXII. Бог високо, цар далеко След седянката у Цанкови неочаквано пристигат две заптиета, водени от кмета дядо Дейко. Турците си поръчват богата софра и искат домакините да доведат дъщеря си и момите, които са били у тях. Намират забравена кама. Разбират, че е на Петър Овчаря, и единият отива да го търси в дома му. Като не го намират, извикват баща му дядо Стойко. Междувременно Цанко изпраща дъщеря си Донка да пренощува у своя чичо. А двамата с жена му стават свидетели на жестокото отношение на турците към дядо Стойко, който се държи мъжки и е повален с удари на земята. Заптиетата решават да претърсят къщата. Цанко ги води из стаите, като оставя последно да влязат в килера. Там намират изхода за бягство отворен. Турците заключват стопанина в тъмното помещение

12 тлака - седянка, където работят безплатно на домакините и заявяват намеренията си сутринта да го отведат в Клисура. Жената на Цанко и Дейко дават на агите всичките рубета13 на Донка, за да откупят свободата на баща й и камата на Петър.

XXXIII. Победителите угощават победените Безсилен да помогне на стопаните и на дядо Стойко, Огнянов излиза от Цанкови и тръгва да търси Петър Овчаров. Среща го на улицата - младият мъж и негови другари се прибират от дома на Боримечката. Бойчо отива с Петър у тях и там му разказва за случилото се с неговия баща. Полага усилия да успокои младия мъж и да не му позволи да изложи безразсъдно живота си на опасност в желанието си да отмъсти незабавно. В това време трима мъже донасят дядо Стойко, който е в много тежко състояние. Яростта на сина става неудържима. След като Петър се поуспокоява, той, Огнянов, Остена и Спиридончето правят план за отмъщение. Те решават, въоръжени с ножове и пушки, да устроят засада на двете заптиета. Сутринта, докато Огнянов, Остена и Спиридончето се придвижват към мястото на засадата, към тях се присъединяват Боримечката и Данаил, по-малкият брат на Петър. Когато заемат позиция, на петимата мъже им се налага първо да се справят с глутница вълци. След дълго чакане по пътя се задават на коне (единият кон е на Цанко, а другият - на Огнянов) двете заптиета. Отмъстителите действат решително и изпълняват плана си - не оставят убийците на дядо Стойко живи. Докато наблюдава решителността и ожесточението на Данаил, Огнянов си мисли, че злодеите не трябва да се жалят. Спиридончето намира у турците Донкината връв с рубета и я прибира. Мъжете скриват труповете в гъстака и оставят на снега и на вълците да заличат следите. Конят на Цанко побягва към селото, а конят на Огнянов подплашен се изгубва в околността. Разделят се и петимата другари - Данаил тръгва обратно към Алтъново напряко, а останалите, за по-безопасно - по заобиколен път.

XXXIV. Фъртуна Боримечката води другарите си към Алтъново. В далечината се виждат къщите и събралото се множество, което отива да погребе дядо Стойко; чува се клепалото на църквата. Мъжете се придвижват

рубе — някогашна малка жълтица мълчаливо в снега, брулени от студен вятър, а силите им отслабват. Огнянов усеща болки в крака, но не споделя с другите. Когато установяват, че не могат да намерят пътека, решават да се насочат към Дичовата къшла14, която трябва да е наблизо. Налага им се да спрат и да изчакат разразилата се виелица да отслабне. А студът предизвиква сънливост и слабост. Бурята преминава. Пръв идва на себе си Боримечката и подканва другите да тръгват, за да не замръзнат. В този момент установяват, че Огнянов го няма. Откриват го недалеч, затрупан в снега. Разтриват тялото му и го понасят на ръце. Със сетни сили стигат до къшлата.

XXXV. В колибата Топлината в овчарската колиба спасява изтощените мъже от замръзване. Там ги посрещат овчарско куче и едно овчарче. Момчето ги гощава с оскъдната храна, която има. Огнянов наблюдава Боримечката и се удивява от неговото огромно тяло, от великанската му сила и добродушното изражение на лицето му. Едрият селянин е подтикнат да разкаже за борбата с мечка, откъдето идва името му. В колибата се връща братът на стопанина - Калчо, който е ходил до селото и носи вест, че вълци са изяли две заптиета от Клисура. Четиримата мъже не разкриват, че имат нещо общо със случая. Те казват на Калчо, че са били на лов. Представят Огнянов като другар, с когото са се срещнали в планината. Пият за паметта на дядо Стойко и подпитват овчаря дали има някакви съмнения за смъртта на двамата турци. Привечер тримата селяни тръгват към Алтъново, а Огнянов отива да нощува в близкия хан на бай Дочко. Малко след него пристигат петнайсетина въоръжени турци, водени от заптие, което Бойчо е видял предния ден в турското село, в кафенето.

Част втора

I. Бяла черква След разкриването на самоличността на Огнянов и на истината за смъртта на Емексиз Пехливан в Бяла черква е неспокойно. Българите се страхуват и нагласите за бунт отслабват. Соколов и дядо Стоян воденичарят са затворени. Дякон Викентий се е скрил някъде. А Рада вече не е учителка. В града започват да се разпространяват различни слухове за смъртта на Огнянов. Дори му отслужват панихида. Стефчов се жени за Лалка, а предателството, което е извършил, остава неразкрито. Хората мислят, че Мунчо неволно е издал Огнянов. Затова той е затворен в една килия в манастира. Рада не е на себе си от мъка. Постепенно объркването и страхът на хората отслабват. Соколов е освободен с поръчителството на чорбаджи Марко и Мичо Бейзадето, но и с дискретната намеса на бейовицата (с която той наистина е имал мимолетна връзка). През февруари в Бяла черква идва Каблешков, отсяда в дома на Ярослав Бързобегунека и се възобновява дейността на комитета за организиране на въстание. Каблешков посещава повторно града в началото на април.

II. Болните на доктор Соколов Соколов е неспокоен и язвителен - заради преживяното в затвора, а и заради женитбата на Стефчов и Лалка. Първоначално оправдава пред себе си гнева към Кириак с предателството му, но след като разбира, че всички смятат Мунчо за виновен, решава, че в момента не бива да се отдава на личната си ненавист. Измъчва го и това, че ще се раздели с Клеопатра - тя е пораснала и трябва да бъде пусната на свобода. Отдаден на подготовката на въстанието, той изоставя задълженията си като доктор. Има само един мним болен, за когото се грижи - Ярослав Бързобегунека. Под предлог, че фотографът е наранил ръката си, двамата се срещат често, без да пораждат съмнение, и движат комитетските дела. При едно посещение на Бързобегунека у Соколов идва и Кандов. Става ясно, че студентът се интересува от дейността на комитета и иска да се включи в нея. Той заявява, че е воден от желание за отмъщение за Огнянов. Кандов пламенно обяснява, че предателят е Стефчов, и с това спечелва симпатиите на Соколов. При доктора идва и синът на чорбаджи Юрдан - Пенчо Диаман-диев, който също е член на комитета.

Ш. Два полюса Здравето на стария чорбаджи Юрдан е нестабилно, той дори се залежава известно време. В една хубава утрин излиза да се разходи до градината си в покрайнините на града. На връщане усеща слабост и се отбива у дъщеря си Гинка да си почине. Възмущава се, когато вижда зет си - Генко Гинкин, с детето на ръце. А щом разбира, че дъщеря му в това време приготвя пексимет15 за участниците в предстоящия бунт, е завладян от неудържим гняв. Започва да крещи, дори посяга да удари Гинка. След това ядосан излиза на улицата и се прибира у дома. Вкъщи заварва двамата си малки синове да леят куршуми. Открива и револвер, скрит в едно чекмедже от другия му син - Пенчо. Това разпалва още повече гнева му. Чорбаджията бързо се отправя към стаята, в която е Стефчов.

IV. Тъст и зет Стефчов е вече зет и съдружник на чорбаджи Юрдан. Заедно с двама работници той подготвя денкове с гайтан за джумайския панаир на Гергьовден, а Лалка пришива марки върху денковете. Младата жена се е примирила със съдбата си и се държи като покорна съпруга. Двамата с Кириак спират работата си при влизането на разгневения чорбаджия, а работниците напускат стаята. Старият мъж крещи, че цялата челяд е въвлечена в подготовката на бунт, и упреква Стефчов, че не е разбрал какво се случва в дома му. Зетят казва, че има намерения още същия ден да разговаря с бея и да му разкаже всичко, което знае - за сбирките в градината на Мичо Бейзадето; за водаческа-та роля на Соколов; за едно писмо с привидно безобидно съдържание, подписано от доктора. Лалка излиза от стаята пребледняла и отива при майка си, която готви и проклина онези, които ще уморят мъжа й. В това време идва Гинка и Юрданица насочва гнева си към нея. Разменят си остри реплики. На чорбаджията му става зле, а домашните не успяват да облекчат страданията му. Искат да извикат Соколов, който преди е помагал на болния, но Юрдан не позволява. Стефчов получава информация от Рачко Пръдлето и бързо излиза. Това поражда безпокойство у Лалка. V. Предателство Стефчов отива при бея и го намира да играе табла със Заманов („официален шпионин на турската власт"). Посетителят изчаква да свършат играта и след това споделя с бея какво е дочул за подготовката на бунт в Бяла черква. След разговор с двамата мъже Хюсеин бей решава вечерта, като се съберат у Бейзадето, членовете на комитета да бъдат задържани. Заманов взема писмото, донесено от Кириак, за да го разшифрова. Стефчов си тръгва доволен. По пътя го настига Заманов, подхвърля уж на шега, че може да разобличи Стефчов като предател, и иска пари, за да си мълчи. По-късно Заманов изнудва и поп Ставри, за да не съобщи, че синът му е секретар на комитета. Когато се прибира в стаята си в хана, шпионинът разчита писмото, което е написано със симпатическо мастило. Съдържанието му е свързано с дейността и плановете на комитета в Бяла черква.

VI. Една женска душа Лалка излиза от дома си веднага след като Стефчов тръгва към конака. Младата жена върви като че ли без посока, объркана и много притеснена. Смущението й нараства, когато съзнава, че е тръгнала да спасява Соколов. Тя не може сама да предаде съобщението за предстоящото задържане. Не успява да намери и доверен човек, който да направи това. След безрезултатното ходене из града Лалка се прибира у дома изтощена и безпомощна. Поваля я силна треска.

VII. Комитетът В дома на бай Мичо се провежда заседание на комитета. Каблеш-ков говори дълго и пламенно. Той развива идеята, че масово въстание може да сложи край на турската империя, която вече е загубила мощта си и ще сключи споразумение с българите. Всички присъстващи са особено въодушевени. Спомнят си с мъка за Огнянов, когото мислят за мъртъв, и съзнават, че неговата смърт е голяма загуба за тях самите и за народното дело.

VIII. Колчови вълнения В стаята, в която заседава комитетът, влетява силно развълнуван Колчо и донася вестта, че Огнянов е жив. В това време в двора влиза Бойчо, преоблечен като селянин, неузнаваем. Бай Мичо го въвежда вътре и всички го посрещат възторжено. Обявяват го за председател и заседанието продължава. IX. Огнянов председателства Каблешков си тръгва, защото не се чувства добре. Заседанието на комитета продължава. Обсъждат се подготовката за въстанието и защитата на града, чиито жители в момента са доста наплашени. Огнянов заявява, че сам ще намери пари, за да се платят пушките, но не споделя с другарите си откъде ще ги вземе. Преди да се закрие заседанието, новоприетите членове трябва да подпишат протокола на съзаклятието. Това силно притеснява Христо Врагов и той изписва името си като Ристо Врагата.

Х. Един шпионин през 1876 година Вече е късно и заседанието на комитета трябва да приключи. Но Франгов взема думата, за да каже, че Стефчов и Рачко Пръдлето ги дебнат. А Кандов споделя с останалите разкритието си, че не Мунчо, а Стефчов е предал Огнянов. Бойчо отчита като грешка, че навремето са оставили Кириак жив. Възниква спор между Кандов и Соколов кой да се заеме със задачата за разправата с предателя. Огнянов предлага да изчакат и Стефчов да бъде първата жертва на бунта. Всички се съгласяват. Докторът излиза навън и изпраща човек да каже да не пускат тая вечер Клеопатра. Той е решил да я използва при разплатата с Кириак. Разговорът се насочва към Заманов и неговата шпионска дейност. В това време се чука на вратата. Мичовица казва, че Заманов е идвал. Той лично е върнал намереното бунтовническо писмо и е написал бележка, в която съобщава, че Стефчов е предал писмото на бея, но двамата не са могли да прочетат истинското му съдържание, което е известно само на Заманов. Бележката завършва с пожелание за успех и с подпис на нейния автор. Всички са развълнувани и се надпреварват да кажат добри думи за Заманов. Те не знаят, че той е убедил бея да отложи планираното задържане на членовете на комитета същата вечер.

XI. Викентий Късно вечерта, след края на заседанието, Огнянов отива направо в манастира. Дякон Викентий е изумен и много радостен от появата му. Бойчо разкрива истинската причина за посещението си - той иска да вземат тайно пари от отец Иеротей, за да се платят пушките. Свещеникът изобщо не е склонен да извърши кражба, но Огнянов успява да го придума, като му повтаря многократно, че става дума за свято дело. Викентий, въоръжен с кама, дадена му от Бойчо, се промъква тихо в килията на стария отец. Той отключва сандъка, намира зелена кесия с жълтици и отброява двеста лири. Докато ги слага в джоба си, зад него застава отец Йеротей.

XII. Зелената кесия Отец Йеротей е изумен от това, което вижда, а Викентий пребледнява и като че ли не може да помръдне от смущение. Когато разбира, че по-младият свещеник е посегнал на парите му за народното дело, възрастният мъж изпитва облекчение, но и огорчение. Той упреква Викентий, че не е споделил с него за нуждите на комитета и не му е поискал открито необходимите средства. След това му показва зелен тефтер, в който са записани даренията, които е правил за обучението на млади българи. На една от страниците е отбелязано, че шестстотинте лири в зелената кесия са за богословското обучения на самия Викентий в Киев. Младият свещеник е завладян от страхопочитание и благодарност, които засилват усещането, че е извършил осъдително деяние. Отива при Огнянов и му разказва какво се е случило. Бойчо определя стария свещеник като светец и заявява, че до момента не е вярвал в патриотизма на манастирските люде. Викентий не успява да преодолее срама и скоро след случката напуска манастира и отива в Клисура. Не след дълго отец Йеротей умира, като преди това поверява спестеното на доверени хора с желанието да подпомагат обучението на млади българи, без да разкриват кой е благодетелят.

XIII. Радостна среща След посещението си у бай Мичо, Колчо тръгва направо към Рада. Слепецът съобщава и на нея радостната вест, че Бойчо е жив. Младата жена е завладяна от неописуемо щастие и трепетно очакване да види скоро своя любим. Огнянов успява да отиде при нея чак след два дни. Срещата им е много вълнуваща и за двамата. Бойчо разказва на Рада преживяванията си и как по чудо е успял да се спаси, когато малко след него в хана са пристигнали заптиета, които го издирват. Те не са влезли първо в неговата стая и това му е дало възможност да избяга. Прегазил е ледените води на река, тичал е без посока, но е успял да се избави от преследвачите си. Установил се е за по-дълго в Пирдоп, където го е повалила тежка болест. За него се е грижил братът на Муратлийски (на Ярослав Бързобегунека). Когато е оздравял, е тръгнал преоблечен в селски дрехи към Бяла черква. Срещата на Бойчо и Рада не може да продължи дълго, защото рано сутринта той трябва да бъде в Клисура. Двамата разбират, че не могат и не искат да се разделят. Влюбените се заклеват пред бог, за да получат неговата благословия.

xXIV. Около един труп Марко Иванов отива в работилницата на Калчо кацаря, за да види как той майстори топ от „трупа" на неговата череша, която чорбаджията е отсякъл, за да подпомогне бунта. Там заварва и бай Мичо. По-късно идва и секретарят на комитета - Ганчо Попов. От него разбират, че началото на въстанието вероятно ще бъде обявено за първи май. Чорбаджи Марко споделя притесненията си, че може да не се вдигнат всички градове и села. Мичо го убеждава разпалено, че нещата са добре обмислени и организирани. Неговите доводи се основават и на пророчествата на Мартин Задека, които често цитира, и на една ша-рада16, при чието разгадаване се получава фразата „Турция ке падне. 1876". За да убеди Марко, той я написва върху топа. Постепенно при кацаря се събират всички членове на комитета с изключение на Димо Безпортев. Без да се уговарят, те са дошли да видят как върви работата по топа. Решават да не излизат извън града, а да проведат заседанието си в двора на Калчо.

xXV. Новата молитва на Марка На връщане от „тополивницата" на Калчо чорбаджи Марко минава през крайградските градини и ливади и вижда, че в бедняшките покрайнини на града някой вдига сватба. Събрал се е много народ, а хорото води хромият17 Безпортев, развеселен, прекалено буен, доста пиян. Когато вижда чорбаджията, Безпортев (известен още като Редактора) се пуска от хорото и отива при Марко. Започва да говори разпалено за необходимостта от бунт и непокорство, за саможертва в името на България. В това време покрай тях минава турчин на кон. Безпортев запява „Боят настава, тупат сърца ни..." и отива при конника. Заявява му, че няма право да е на българска земя, принуждава го да слезе от коня, след което се качва на гърба му и му заповядва да поема към Мека'8.

16 шарада - загадка, чиято цел е познаване на определена дума или съчетание от думи 17 хром-куц Мека - свещен мюсюлмански град в Саудитска Арабия Всички сватбари стават свидетели на случката. Тя изумява чорбаджи Марко и го кара да се замисли за промените, които настъпват у хората, за преодоляването на страха и покорството, което вероятно означава, че наистина е дошло време за бунт. По пътя към дома си Марко среща група ученици, които маршируват, подредени в колона. Сред тях е и синът му Асен, който носи направено от пръчка и червена кърпа знаме. Строгият баща е обзет от терзания, кое е по-добре - да участват или да не участват синовете му в „лудостта", завладяла всички. Чорбаджията се прибира у дома и открива в килера складирано оръжие и четнически дрехи. Разбира, че не само той от семейството е увлечен от идеята за бунта. Това поражда отново смесени чувства у него (и гняв, и гордост, и загриженост), кара го да изрече думите „Лудите, лудите - те да са живи..." и да отправи една непозната, нова молитва - за България.

xXVI. Пиянство на един народ През пролетта готовността за бунт става още по-осезаема. Тя не е плод на моментни настроения, а на делото на велики, знайни и незнайни патриоти, на осъзнатата през вековете на робството потребност от свобода. Идеята за бунт е завладяла всички - сиромасите и чорбаджиите, монасите и светските люде. Навред българите трескаво се подготвят за въстание. Турските управници не приемат сериозно настъпилото оживление сред раята. Поведението и действията на поробените разкриват решимостта им да се вдигнат срещу своите поробители, самоувереността им, граничеща с лудост, и величието на идеята за свобода.

XVII. Плесница В Танковото кафене се водят разпалени разговори на незначителни теми и се чува смях. Само Кандов не се включва, стои встрани умислен и тъжен. В помещението утихва, когато улицата се изпълва с хора, излизащи от църквата след края на службата. Погледите на посетителите се обръщат към минувачите. Отвън върви и Рада, за която недоброжела-телите, които са видели Огнянов да излиза от дома й и не са го познали, са пуснали слух, че тайно е посещавана нощем от любовници. Стефчов отправя ехидни забележки по адрес на младата жена и някои от мъжете започват неприличен разговор за нея. Кандов не се стърпява и се намесва. Защитава Рада, открито заявява, че нейният нощен гост е бил Бойчо, нарича Стефчов клеветник и му удря плесница. Присъстващите не допускат двамата мъже да се сбият. Стефчов излиза навън разгневен, твърдо решен да отиде направо при бея и да го накара да проучи дали са истина думите на студента. Не успява да осъществи намеренията си, защото един слуга му съобщава, че у тях е дошъл лекарят от Пловдив, извикан да прегледа тежко болната Лалка.

XVIII. Кандов Избухването на Кандов в кафенето се дължи на факта, че младият мъж е влюбен в Рада. Той се опитва да потиска чувствата си, защото ги възприема като подлост спрямо Огнянов. Търси друга страст, на която да се отдаде. Затова става член на революционния комитет и предлага именно той да убие Стефчов. Но трепетите на сърцето се оказват по-силни от отдадеността на борбата. Докато всички мислят Бойчо за мъртъв, Кандов все по-често намира поводи за срещи с Рада. Младата жена се досеща за чувствата му, но деликатна и свенлива, тя не го отблъсква, държи се добронамерено и любезно. Без да съзнават, с поведението и действията си двамата не потушават, а задълбочават чувствата, които студентът изпитва.

XIX. Утринно посещение Кандов се прибира у дома след спречкването със Стефчов, влиза в стаята си и прекарва цялата нощ в четене на една и съща книга, в размисли и мечти. Написва някакво писмо и призори излиза. Отива до къщата на баба Лиловица, където живее Рада, но съзнава, че е твърде рано. Започва да се разхожда по околните улици в очакване да настъпи време, удобно за посещение. Когато накрая решително се отправя към пътната врата, вижда от нея да излиза човек с потури и шапка. Не след дълго той е последван от баба Лиловица и Рада. Двете са забързани, не забелязват Кандов. Младата жена е пременена, черковното клепало бие, а студентът не знае какъв празник е. Нетърпелив, разгневен на околния свят, той остава да чака завръщането на Рада.

XX. Кандовото недоумение нараства Целият град се е събрал на погребението на Лалка. Всички са чули мълвата за истинската причина за болестта и смъртта й. Траурното шествие стига до мегдана, където е Кандов, и спира за молитва. Соколов отправя високо заплаха към Стефчов, че е погубил жената и ще отговаря първо пред него за това. По-късно Безпортев, пиян и силно развълнуван, привлича вниманието с думите си за святата душа на Лалка, за саможертвата в името на народа, която прави човека безсмъртен. Той хули предателите и подгонва случайно минаващия оттам Рачко. Случващото се като че ли не достига до съзнанието на Кандов. Студентът мисли единствено за Рада и я търси с поглед в тълпата, но не я открива.

XXI. Опелото Погребалната процесия влиза в църквата. След заупокойните молитви Франгов започва своето слово за покойната. Но е прекъснат от настъпила около входа суматоха и викове, че турците идват. Настава паника. Някои от хората се струпват около чорбаджи Юрдан и Стефчов, търсейки защита. Други, обезумели от страх, крещят и бягат в различни посоки. Само Кандов не помръдва. Соколов вижда през прозореца, че не идват турци, и се опитва да успокои хората. Оказва се, че паниката е възникнала в резултат на недоразумение. В църквата е влязъл Рачко, викайки, че идват преследвачите му - Безпортев и неговата група.

XXII. Философията на две врабчета Кандов излиза от църквата някак отрезвей. Той потъва във философски размисли за преходността на тленното и сам се убеждава в безсмислеността на своите чувства към Рада. Стига до заключението, че истински важните неща за него са науката и отечеството. Това го ободрява, извежда го от унеса. Но когато минава под едно дърво, върху него се посипват бели цветчета. Вдига поглед и вижда, че причина за „дъжда" е любовната игра на две врабчета. Тази сцена обезсилва заключенията, до които е стигнал по-рано. Младият мъж решава, че трябва да търси лечение за болната си душа, и се отправя към къщата, в която е отседнал пловдивският доктор.

XXIII. Лекът Кандов отива при доктора, който се е грижил за Лалка. Заварва го да си събира багажа, защото работата му в Бяла черква вече е приключила. Младият мъж е смутен и трудно намира думи, с които да обясни причината за посещението си. Той казва, че се опитва да разреши един психологически проблем, свързан с роман, който пише. Обрисува героя си като безнадеждно влюбен, стигнал до идеята за самоубийство, и споделя, че като автор иска да намери друг изход от ситуацията. Докторът прави аналогия с Вертер19 на Гьоте и изразява мнение, че най-доброто I решение е смъртта. В отговор на упорството на Кандов, той дава и други съвети - лечение по бабешки с омразно биле, вода от река Лета, друга любов, продължително пътешествие в далечни места. Накрая иска посетителят да му плати за съветите и го изпраща. За доктора е ясно, че младият мъж търси лек за себе си, за своята отчаяна любов. Кандов излиза с идеята, че само раздялата може да му донесе спасение. Решава, че е най-добре да замине за Москва. На следващата сутрин вече е готов за път. Но случайно чува разговор на баба Лиловица с друга жена и разбира, че Рада е отишла в Клисура. Веднага тръгва и той натам. Николай Недкович и Франгов отиват да посетят Кандов. Не го намират, но виждат безпорядъка в стаята, разтворения роман на Гьоте („Страдания молодого Вертера") и писмо до Рада. Разбират причината за терзанията на младежа и прибират писмото, за да не стане тайната достояние на други.

XXIV. Буря пред буря Рада е напуснала Бяла черква набързо, след като е казала последно сбогом на близката си приятелка Лалка. В Клисура тя се е настанила в дома на госпожа Муратлийска. Щом пристига в града, Кандов веднага я посещава и макар да я открива потънала в мъка заради смъртта на Лалка, той е щастлив. На следващия ден студентът отново отива при нея. Разбира, че Рада е измъчвана не само от загубата на своята приятелка, но и от мисълта за предстоящото въстание и неизвестността къде е Бойчо. Затова тя се радва да види Кандов и да поговори с него. Разговорът им е прекъснат от пристигането на Огнянов. Той е разгневен и отправя упреци за нечестност към Кандов и Рада. Не дава възможност на младата жена да му обясни, че се заблуждава. Двамата мъже влизат в остра разпра. Готови са да решат спора с револвери. Но в това време идва вест, че въстанието се вдига. Бойчо излиза. Рада припада. Госпожа Муратлийска се опитва да я свести. А Кандов вижда на пода смачкано писмо, което Огнянов е изпуснал. Прочита го и разбира, че анонимният му автор с нескрито злорадство е наклеветил него и Рада - той съобщава на Бойчо за тайна връзка между двамата. Студентът скъсва листа и излиза.

19 Вертер - персонаж от романа на Гьоте „Страданията на младия Вертер", символ на трагично завършила любов XXV. Въстание На 20 април Клисура въстава, веднага след Копривщица. Всички са опиянени от значимостта на случващото се и вземат дейно участие в събитията. На следващия ден привечер започва да се заражда тревога, защото не идват вести за други въстанали градове. На 22 април клисурските въстаници убиват двама турци. Бунтът е окървавен и връщане назад няма. Хората бягат в планината и чакат помощ от Копривщица. На23-ти е Гергьовден, но никой не е в празнично настроение. Настъпва оживление, когато пристига Волов. Войводата успява да повдигне духовете, оставя петдесет души подкрепление и си тръгва. През следващите два дни не се случва нищо. Така на петия ден от въстанието клисурци са объркани и отчаяни, някои дори разколебани.

XXVI. Батареята на Зли дол На връх Зли дол, заради стратегическото му местоположение, се намира най-голямата група клисурски въстаници. Те са особено развълнувани, когато при тях пристига основната артилерия на въстанието. Боримечката качва на върха черешовия топ. С него е и жена му, която носи снарядите. Всички са въодушевени и нетърпеливи да чуят гърма, който ще разбуди невъстаналите. За да не се изплашат жените и децата в Клисура, Боримечката с мощния си глас неколкократно известява от възвишението, че топчето ще пукне. Въстаниците заемат подходящи позиции, за да не пострадат. Но така важният акт се оказва пълен провал - чува се едва доловим звук, топът се разцепва, а снарядът е „изстрелян" на няколко крачки. Мъжете се заемат да стегнат останалите топове и ги разполагат на позиции, насочени в посоката, в която всеки от тях трябва да гръмне. Но забравят да известят клисурци, че топът е гръмнал, и хората в града остават в очакване.

XXVII. Изпит Огнянов се намира на едно възвишение в близост до Зли дол. Там са разположени около трийсет въстаници, които също са отпаднали духом. Боримечката е заловил наблизо шпионин (Рачко Пръдлето) и го води при Бойчо да го разпита. Оказва се, че Рачко всъщност не е разузнавал наоколо. Той е напуснал предния ден Бяла черква по работа, без да подозира за бунта в съседните градове. От него Огнянов научава, че в Бяла черква въстанието все още не е започнало. Иван Боримечката се връща на Зли дол, а Рачко остава, намират му работа в окопите. XXVIII. Духът в укреплението Десетникът Марчев съобщава на Огнянов, че четирима от въстаниците подхранват унинието и обезвереността на останалите с малодушието си и с проявите си на слабост. Бойчо е строг към обвинените. Като разбира, че не може с думи да ги убеди, че трябва да останат мъжествено на постовете си, той решава да предприеме по-крайни мерки спрямо тях. Но в този момент се чуват викове и в укреплението настъпва раздвижване. Всички са видели, че Боримечката гони един циганин, и са готови да се намесят, дори да стрелят. Беглецът е от онези, които донасят на турците. Когато го залавят, Огнянов заявява, че за него не бива да има милост, но решението за смъртно наказание трябва да вземе военният съвет. Затова той изпраща Марчев до Зли дол. Нарежда циганинът и четиримата провинили се въстаници да бъдат поставени под стража.

XXIX. Едно кръщение Марчев се връща с решението на военния съвет - „смърт без отлагане". Огнянов нарежда петимата задържани да бъдат отведени в близкия дол за изпълнение на присъдата и не иска да чуе, че въстаниците се разкайват. Марчев, по указание на Бойчо, нарежда на четиримата въстаници да изпълнят смъртната присъда на циганина. Те успяват при втория опит. А след това десетникът заявява, че това е било тяхното наказание. Сковани от страх, мъжете трудно осмислят избавлението си.

XXX. Стремска долина пламнала! Огнянов, преоблечен като турчин, се движи през Стремската долина към Бяла черква. За него е необяснимо защо другарите му там не са се вдигнали още и отива сам да разбере какво се случва, да сложи начало на бунта. Той е убеден, че когато въстанат повече села и градове, тогава ще може да се стигне до желаните стълкновения с турците и до победа. Преди да влезе в село Рахманлари, Бойчо попада на турска стража и научава, че в околността няма размирици и че турците се готвят на следващия ден да настъпят към Клисура. А по-късно в селото става свидетел на усилената подготовка за нападението и се убеждава, че заплахата за Клисура е сериозна, срещу въстаниците ще тръгнат и башибозуците20 на Тосун бей. Огнянов продължава пътя си още по-забързан и развълнуван, защото съзнава колко е важно да стигне навреме и да се обяви въстание в Бяла черква.

20 башибозук - нередовна турска войска през ХУШ-ХГХ век, особено свирепа Но намеренията му се осуетяват. Срещу него се задава огромна турска орда21 - башибозуците на Тосун бей, въоръжени до зъби, тръгнали да проливат кръв и да плячкосват. Предводителят им заговаря Огнянов, разпитва го как е в Клисура и не приема за верни думите му, че там има и московци. Тосун бей нарежда на преоблечения като турчин Бойчо да се връща с тях и тълпата повлича Огнянов в обратна посока.

XXXI. Ново покушение В Рахманлари е пълно с турци - около две хиляди души, които ще нападнат на следващия ден Клисура, предвождани от Тосун бей, са се събрали в селото. Бойчо, както и много други, прекарва нощта на открито. Той вече е твърдо решен да се върне в Клисура, да участва в решителните сблъсъци. Но не може да пренебрегне и необходимостта да се уведомят хората в Бяла черква, че трябва да се вдигнат на бунт. Досеща се, че пратеник може да бъде неговият ученик - синът на местния ханджия, и отива да го търси. Попада на ханджийката - Аврамица. Казва 'и кой е и споделя с нея плановете си. Жената, която първоначално го посреща радушно, вече съжалява, че не го е отпратила. Тя се страхува за детето си и казва, че Панко не може да тръгне без позволението на баща си. Огнянов разбира, че няма друг изход, и я изпраща да извика ханджията. Аврамица тръгва, като напомня на Бойчо откъде може да избяга, ако се наложи.

XXXII. Аврам Огнянов има намерение да е откровен с ханджията. А Аврам се появява пред него усмихнат и благоразположен. Той веднага дава съгласието си Панко да отиде в Бяла черква и изрича пламенни думи за дълга на всеки българин да помага на народното дело. Бойчо набързо написва няколко реда, в които дава указания в Бяла черква веднага да се обяви въстание, да се нападне Тосун бей в гръб и да се вдигнат и околните села. В това време Аврам е отишъл да нагледа дюкяна си, където е пълно с турци. Чува се писъкът на Аврамица. Огнянов е озадачен и завладян от съмнения. Опитва се да излезе през посочения му по-рано изход, но вратата е заключена. Разбира, че е предаден. Изведнъж чува превъртане на ключ в ключалката отвън и насреща му застава жената на ханджията. Тя го подканва да излезе и му показва накъде да бяга. Бойчо успява бързо да изчезне в тъмните улици на селото. XXXIII. Нощта Огнянов успява да стигне до укреплението. Минава полунощ, а въстаниците още не спят. Бойчо се промъква сред тях незабелязано и ляга изтощен. Но не успява да заспи, защото го измъчват мисли за предстоящото сражение. Дочува разговор близо до себе си. Думите на въстаниците разкриват, че те се чувстват подведени да се включат в едно безумие. Кроят планове за бягство. Смятат, че Огнянов вече се е измъкнал и ги е изоставил. Бойчо извиква, че това е лъжа, и гласовете замлъкват. Случилото се кара Огнянов да се отдаде на мрачни мисли - за разочарованията, които преживява; за подлостта, с която се сблъсква: за Кандов, Аврам и Рада. Чувства се изоставен, предаден.

XXXIV. Утринта Бойчо се събужда рано, след кратък сън, и тръгва към Зли дол. Въстаниците в неговото укрепление са по-ведри и обнадеждени, защото Марчев им доверява, че според Огнянов Бяла черква ще въстане в този ден. Мъжете се опитват да водят шеговити разговори, като вземат на подбив четиримата си другари, които са изпълнили присъдата на циганина, Рачко Пръдлето и артилерията на Зли дол. Стражите дават сигнал, че забелязват приближаващ враг. Задават се две групи турци (по двайсетина души) на коне. Но те са пресрещнати от два по-многобройни отряда въстаници, предвождани според Рачко от Огнянов. Като виждат настъплението, турците отстъпват. Тази сцена повдига още повече духа на българите в укреплението.

XXXV. Бой Огнянов получава по Боримечката писмо от Рада. Той го смачква, без да го прочете, но не го хвърля, за да не привлича вниманието. Пъха го в джоба си. Стражите дават знак за появата на неприятели. Наблюдателите отстъпват към по-задните позиции с викове, че турците са много. Огнянов заповядва всички да заемат местата си. В далечината се вижда приближаващата многобройна орда на Тосун бей и това поражда страх у въстаниците. Но Бойчо ги следи строго и те не смеят да напуснат позициите си. Заповядва да се стреля и няколко души са повалени. В това време Огнянов съзира, че трима от неговите хора се опитват да избягат. Спира ги и познава единия от тях - дякон Викентии. Нарежда им да се върнат в окопите и дава заповед, ако отново опитат да бягат, да бъдат застреляни. Започва същинското сражение. Бойчо с учудване забелязва, че един от най-самоотвержените въстаници е Кандов. Поздравява го и вижда, че студентът е ранен. Оглежда се - повечето му другари са напуснали укреплението, останали са пет-шест души. Сред тях е Викентий, който скоро бива ранен смъртоносно. Турците се придвижват към Клисура почти без да срещат съпротива. Въстаниците са оставили оръжията, дрехите, чантите си, дори заредените топове, които така и не са гръмнали.

XXXVI. Рада Клисурци панически напускат града, отправят се към Копривщица, за да се спасят от турците, които вече са близо. Госпожа Муратлийска не успява да убеди Рада да тръгне с нея. Младата жена е безкрайно отчаяна заради възникналите недоразумения между нея и Бойчо, заради това, че той се мисли за отхвърлен и предаден от любимата си. Рада е решена да остане и да загине в Клисура, за да докаже своята невинност и способността си да се жертва в името на любовта. Когато вижда как турците съсичат двама души на улицата, тя е обзета от ужас. Опитва се да напусне къщата, но вижда, че някой влиза в двора. Младата жена се връща и заключва вратата след себе си. Забелязва на масата една вулия22 с барут и мигновено взема отчаяно решение. В момента, в който поднася свещ към барута, в стаята влизат Иван Боримечката и Стайка. Но Рада не ги вижда.

XXXVII. Две реки Огнянов по чудо оцелява, последен напуска укреплението и вече е далеч в планината. Очите му са пълни със сълзи - заради неуспеха на бунта, заради ужасните последици от него. В този момент се сеща за Рада и изважда смачканото писмо от джоба си. Разбира, че тя е отчаяна и готова да умре, защото не е успяла да го убеди в своята невинност и не получава вести и подкрепа от него. Обзема го огромна мъка и поглежда към Клисура, която вече гори. Вижда, че пламъците наближават къщата, в която е любимата му, и побягва с всички сили натам. През дола на Върлищница сега преминава и друга „река" - от обезумелите клисурци, които напускат града. Огнянов върви срещу тях и мисли единствено за Рада. Вдига от земята едно изоставено бебе, което тълпата може всеки момент да прегази, и го понася със себе си. Вижда госпожа Муратлийска и тя потвърждава, че Рада е останала в къщата. Бойчо й дава детето и продължава към Клисура. Когато наближава града, спира и внимателно се взира. Сградата, която търси с поглед, вече е обхваната от пламъци. Той се втурва натам.

22 вулия - мех, торба от кожа

Част трета xI. Пробуждане Погромът на бунта води до пробуждане, до осъзнаване на безумието на надеждите и очакванията и на трагизма на проявения героизъм. Но Априлското въстание има и своя значим исторически принос - то довежда до Освободителната война. * * * Изтощен и обезверен, Огнянов бавно и предпазливо се придвижва през планината към Бяла черква. От възвишенията се виждат пожарите, които продължават да изпепеляват околните селища. Бойчо отчаяно си мисли за своите погубени идеали - за провала на бунта поради малодушие и слабост; за измяната на Рада и нейната смърт. Той е съвсем сам в планинските усои и не може да разчита на помощ от никого, защото всички се страхуват да дават убежище на оцелели въстаници и са готови на убийство или предателство, за да спасят себе си.

II. Коматът на бялото гуне23 Утрото заварва Огнянов изтощен от глад в близост до една мандра. Той решава да се приближи и да поиска хляб. Оказва се, че слабо познава стопанина - кир Яне, грък. Получава половин пита и бързо е отпратен, за да не причини неприятности. Храната възвръща силите на Бойчо и той продължава пътя си. Но скоро съзира, че е преследван от черкези24 с хрътки, насочвани от кир Яне, застанал на едно възвишение, облечен в бялото си гуне. Огнянов се спуска бързо към близкия дол и се спотайва във вдлъбнатината на една скала. С револвер в ръка очаква гибелта си и напрегнато се ослушва за лая на хрътките.

III. На север Огнянов чува стъпки и вижда пред отвора на пещерата краката на преминаващи мъже. Готов е да стреля. Оказва се, че това са група въстаници, сред които и Боримечката. Клисурците влизат при него. Те също са гладни, изтощени и обезверени от погрома. Споделят огорчението си, че Бяла черква изобщо не е въстанала, и определят поведението на жителите й като хитрост. Изразяват съжаление, че са се

23 гуне - ямурлук; някогашна дебела горна селска дреха за дъжд 24 черкези - кавказка народност, населяваща североизточното крайбрежие на Черно море, част от която се заселила в България по време на турското робство

подвели да участват в едно безумие. Само Боримечката пази присъствие на духа и се опитва да утеши другите. От него Бойчо научава, че Рада не е загинала в срутилата се пред очите му горяща къща. Иван подробно разказва как Стайка е научила от госпожа Муратлийска за отказа на даскалицата да напусне Клисура и как двамата с жена му са успели да я спасят. Стайка и Рада са отведени от Боримечката в Алтъново, а оттам вече трябва да са отишли в Бяла черква. Това променя плановете на Огнянов. Той вече не иска да отиде в Бяла черква. Отказва да тръгне за Влашко с Иван и другарите му и се разделя с тях. Остава отново сам и дава воля на сълзите си, породени от сломената му сила, от мъката за отечеството и най-вече от мъката на Рада. Раздвоен и объркан от чувствата си, Бойчо решава все пак да тръгне на север, към Влашко. Но когато сутринта се озовава близо до Бяла черква, отново е разколебан.

IV. Знамето Неувереността на Бойчо се дължи на това, че за пръв път с чувствата си към Рада той се среща с любовта и не познава добре нейната същност и нейната сила. В този момент се намесва съдбата. Привечер Огнянов забелязва развято червено знаме на едно възвишение над града. Разбира, че това е сигнал за бунт, и бързо се отправя към Бяла черква.

V. Гробища Придвижвайки се в мрака, Бойчо минава край манастира, но не се отбива, за да не губи време. Вижда, че градът е потънал в мрак, няма никакво необичайно движение. Отправя се към мъжкото училище и минава през гробището в двора му. Побиват го тръпки и бърза да се махне от това страховито място. Но вниманието му е привлечено от слаба светлина, която се вижда през прозореца на църквата. Когато приближава и наднича вътре, пред очите му се разкрива ужасяваща гледка - труповете на трима души, единият - Кандов. Огнянов бързо се отдалечава и в съзнанието му нахлуват множество въпроси. Той не може да разбере какво точно се е случило и се случва в момента в Бяла черква. Затова решава да не поема излишни рискове, а да прекара нощта в дола край манастира.

VI. Посланица Огнянов прекарва нощта в една воденица. На сутринта се скрива на място, откъдето може да наблюдава дола. Първият човек, когото вижда, е Марийка, дъщерята на покойния вече дядо Стоян. Отива при нея и започва да я разпитва какво става в града, но и тя нищо не знае. Бойчо я моли да занесе написана набързо бележка на доктор Соколов или на Бързобегунека и да им каже къде се крие Огнянов. След около час Бойчо вижда, че Марийка тръгва към Бяла черква.

VII. Неуспехите на Марийка Марийка предпазливо се придвижва из Бяла черква. Изплашва се от приближаващата орда на Тосун бей, която идва от Клисура със своите трофеи и води пленник - Рачко Пръдлето. Накрая девойката стига до дома, в който живее Соколов, но доктора го няма. Отива да търси Бързобегунека и разбира, че той е жестоко убит предния ден. Обзета от страх и объркана, Марийка заплаква. Покрай нея минава Колчо, който я разпитва защо плаче и я познава по гласа. Слепецът има основание да мисли, че тя може да носи вест от Бойчо. Но Марийка изпълнява заръката на Огнянов да не се доверява на никого и побягва. Колчо стига до мегдана, където чува чорбаджи Юрдан и господин Фратю разпалено да възхваляват султана и да негодуват срещу дръзналите да вдигат бунт. Слепият мъж въздъхва и се отправя към дома на кака Гинка.

VIII. Ливадата Семейството на чорбаджи Юрдан е излязло навън сред природата, на ливада край града. Пази ги едно заптие. С тях са Стайка и Рада, които в момента живеят в дома на кака Гинка. Рада е особено тъжна заради твърдението на Хаджи Ровоама, че Бойчо е загинал. Успокоителните думи и грубоватите шеги на Стайка не могат да я разведрят. Към групата се присъединява Стефчов, който с гордост донася вестта, че чорбаджи Юрдан, начело на депутация, е успял да измоли от Тосун бей милост за Бяла черква. Кириак съобщава също, че Бойчо е избягал в планината и вероятно още е жив. Това поражда радостно вълнение не само у Рада. Кака Гинка открито обвинява Стефчов и баща си за поведението им и за готовността им да предават достойни българи. Споменава името на Лалка и жените се разплакват, не само за покойната, но и за пожертваните бунтовници. Заптието казва на Стефчов и на Хаджи Смион, че наблизо отново се е появил комита. Тримата стигат до заключението, че това може да е Огнянов, и Кириак тръгва незабавно да съобщи в конака. Хаджи
Смион не успява да го спре.

IX. Съюзникът Рада е силно разтревожена, защото има предчувствие, че комитата, за когото Стефчов отива да съобщи, е Бойчо. При нея дотичва Марийка и й казва, че носи съобщение от Огнянов. Но не успява да й предаде бележката, тъй като Стефчов ги наблюдава отстрани и идва при тях, за да види какво държи девойката в ръката си. Девойката побягва уплашена, а Стефчов я последва. Стайка дръзко се опитва да му попречи да настигне Марийка. Преследвачът все пак успява, защото момичето припада. Но той не открива тайната бележка. Намира я Стайка и я дава на Рада. Младата жена разбира, че любимият й е жив и има нужда от храна и дрехи. Той е написал съобщението до Соколов върху парче хартия, откъснато от нейното писмо. Рада незабелязано се отделя от групата.

Х. Любов - героизъм Рада избира спокойно място, където да седне и да размисли. Решава, че най-важното е да предупреди Бойчо, че е забелязан. Младата жена вижда наблизо Колчо и споделя с него какво е научила. Слепецът бързо приготвя вързоп със собствените си дрехи, хляб и стотина гроша. Дава ги на Рада и тя тръгва към манастирския дол, защото предполага, че Огнянов е някъде там.

XI. Башибозук Времето минава и притеснението на Бойчо, скрит в една изоставена воденица, нараства. Вижда, че по пътеката се задава турчин, „един башибозук", въоръжен с ятаган. Огнянов изважда револвера си. Когато неприятелят приближава и сваля чалмата си, за да я оправи, Бойчо познава Соколов. Срещата е вълнуваща и за двамата.

xXII. Историята на един невъстанал град Двамата другари дълго разговарят за преживяното, за случилото се и неслучилото се през последните дни. Огнянов научава, че първоначално в Бяла черква се е наложило мнението да се капитулира; първите хора на комитета са били затворени в избата на поп Ставри; оръжието е било предадено на башибозука; градът е бил спасен и е дал само една жертва - чорбаджи Марко, задържан заради отсечената за топ череша и отведен в Пловдив. Соколов разказва, че развялото се предния ден в Балкана знаме е подвело хората, че идва подкрепление, и те са въстанали; Тосун бей веднага е тръгнал за Бяла черква; Кандов, Бързобегунека и още двама клисурци, които са се криели в училището, са били обградени и убити. Докторът е избягал от града, макар че никой не е посмял да му помогне.

XIII. Продължение на историята Огнянов и Соколов с болка споделят, че ужасните събития са в резултат на подлост и предателства. Единствена е помогнала на доктора Милка Тодорчина - „една блудница". Соколов смята, че въстанието е подранило, хората не са били готови за такива решителни действия и напразно са дадени жертви. Огнянов не е напълно съгласен със своя другар. Той мисли, че вдигането на бунт е било техен дълг и с пролятата кръв са привлекли вниманието на Европа към мъченическата участ на поробения български народ. Но докторът добавя, че хората не мислят така, не застават зад идеите на водачите на въстанието, а зад идеите на Стефчов и другите като него.

XIV. Важни разговори Разговорът се пренася върху Стефчов, неговата низост и почитта, с която се ползва. Огнянов научава за смъртта на Лалка и за обстоятелствата, които са довели до тази смърт. Соколов извежда своя приятел от заблужденията за Рада и за нейното недостойно поведение. Бойчо съзнава колко несправедливо се е отнесъл към любимата си и решава на всяка цена да отиде в Бяла черква и да се срещне с нея. Той разкрива пред доктора, че двамата са се венчали пред бога. В думите му личи възродено желание за живот - заради Рада и заради България.

XV. Среща Неочаквано към воденицата се задава Рада. Бойчо я познава и я извиква. Те се прегръщат развълнувани. Младата жена разказва защо е дошла по тези места и за заплахата, която грози двамата мъже. Тя настоява да бягат, да се спасяват. Бойчо е категоричен, че ще тръгне само ако и Рада ги последва. Тримата излизат от воденицата и разбират, че опитът им за бягство е закъснял. Към убежището им се спускат въоръжени турци и заемат позиции. Хванати като в капан, Рада, Огнянов и Соколов нямат друг избор освен да се бранят, докато могат, и да умрат с чест. По команда на Тосун бей турците извикват на Бойчо да се предаде (мислят, че той е сам) и започват да стрелят. Силите от двете страни са неравностойни. Огнянов и Соколов си разделят последните куршуми - два за Бойчо (за него и за Рада) и един за доктора. Но скоро става ясно, че младата жена вече е простреляна от неприятеля. Тя е мъртва. Огнянов се прощава с нея.

XVI. Гибел Когато вижда, че Рада е мъртва, Соколов се изправя и изпразва револвера си срещу башибозука. Ранен е в ръката, а е изстрелял последния си куршум. Огнянов му дава оръжието си, взема ятагана от кръста му и се спуска срещу турците. * * * След половин час победителите в неравното сражение се отправят към Бяла черква със зловещ трофей - главата на Огнянов. Градът е притихнал и пуст. На мегдана е само Мунчо, който познава чия е главата и започва посвоему да ругае. Той е единственият, дръзнал да се появи в този момент и да нададе глас. Затова бива обесен.